Слънцето застава като голяма тиква над покрива на отсрещната сграда. Обещава жега над 30 градуса след обяд, но утрото е приятно свежо. Октомври е, а следобедите са августовски топли. Стоплям вода в каната и приготвям голяма чаша чай. В моя вариант приготвянето на ароматната напитка е далеч от японската чайна церемония, но удоволствието  от нея е същото. Отпивам и се вглеждам в пробуждащия се град. Очаква ме трудов ден, изпълнен с отговорнисти и напрежение, но сега са моите мигове.  Потъвам в аромата и топлината на тежката порцеланова чаша. Знам един трик, които удвоява удоволствието от горещата напитка – преглъщам  топлата течност, после отпивам глътка студена вода. Тялото ми се събужда и започва да вибрира в ритъма на утрото. Събирам мислите си и се опитвам да не допусна в съзнанието ми да се настанят лошите новини, бълвани от сутрешно предаване по телевизията. Животът е достатъчно лайнян, за да ми го тровят и те. В този момент не искам да мисля за гадости от миналото или настоящето, още по-малко за тези в бъдеще време.

Чаят свършва. Ставам. Забързаният ден предстои. Ще го преживея, а утре този блажен миг ще дойде по същото време.  Човек трябва да цени малките удоволствия.