Днес се навършват 125 години от рождението на големия български поет Димчо Дебелянов.

 

  Спи градът

Спи градът в безшумните тъми.

На нощта неверна верен син, бродя аз - бездомен и самин –

а дъждът ръми, ръми, ръми...

 

Трепнали край черните стени,

стъпките размерено кънтят и след мен невидими вървят

жалби за преминалите дни.

 

Образът на милото дете,

нявга озарило моя праг, в спомена възкръсва - чист и драг –

и скръбта расте, расте, расте...

 

Тя дойде - дете - с пробуден жар,

с пламенна усмивка на уста, но възжаждал вечна красота,

аз отвъргнах тленния й дар.

 

Миналото - ах, остана то

тъмен край от скърби заледен и оттам отпраща тя към мен

своя скръбен вик: защо, защо?

 

Спи градът в безшумните тъми.

На нощта неверна верен син, бродя аз - бездомен и самин,

а дъждът ръми, ръми, ръми...

  

Да се завърнеш...

Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.

 

Кат бреме хвърлил черната умора,

що безутешни дни ти завещаха –

ти с плахи стъпки да събудиш в двора

пред гостенин очакван радост плаха.

 

Да те пресрещне старата на прага

и сложил чело на безсилно рамо,

да чезнеш в нейната усмивка блага

и дълго да повтаряш: мамо, мамо...

 

Смирено влязъл в стаята позната,

последна твоя пристан и заслона,

да шъпнеш тихи думи в тишината,

впил морен поглед в старата икона:

 

аз дойдох да дочакам мирен заник,

че мойто слънце своя път измина...

О, скрити вопли на печелен странник,

напразно спомнил майка и родина!

Помниш ли, помниш ли...

Помниш ли, помниш ли тихия двор,

тихия двор в белоцветните вишни?

- Ах, не проблясвайте в моя затвор,

жалби далечни и спомени лишни,

моята стража е моят позор,

моята казън са дните предишни!

 

Помниш ли, помниш ли тихия двор

шъпот и смях в белоцветните вишни?

- Ах, не пробуждайте светлия хор,

хорът на ангели в дните предишни

- аз съм заключеник в мрачен затвор,

жалби далечни и спомени лишни,

сън е бил, сън е бил тихия двор,

сън са били белоцветните вишни!

 

Сиротна песен

Ако загина на война, жал никого не ще попари –

изгубих майка, а жена не найдох, нямам и другари.

Ала сърце ми не скърби – приневолен живя сирака

и за утеха може би смъртта в победа ще дочака.

 

Познавам своя път нерад, богатствата ми са у мене,

че аз съм с горести богат и с радости несподелени.

Ще си отида от света - тъй както съм дошъл, бездомен,

спокоен като песента, навяваща ненужен спомен.

 

    Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1887 в Копривщица в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина - в което е последното, шесто дете, кръстен е на дядо си Динчо Дебелян. През 1896 г., след смъртта на бащата, семейството се премества в Пловдив при най-големия брат Иван. Там Димчо Дебелянов учи в „Жълтото училище“, по-късно в Пловдивската мъжка гимназия,сега Гимназия с хуманитарен профил „Св.Св. Кирил и Методий“, където пише първите си стихотворения, които после изгаря.
   През 1904 г. семейството на Дебелянов се преселва в София и наема квартира на ул. „Оборище“ 46. През 1906 г. в списание „Съвременност“ са отпечатани първите публикувани творби на поета: „На таз, която в нощи мълчаливи“, „Когато вишните цъфтяха“ и други, които са подписани с името Димчо Дебелянов. По това време той е на 19 години и негов кумир е Пенчо Славейков, малко по-късно и Пейо Яворов.
   След 1907 г. Димчо Дебелянов сътрудничи на „Българска сбирка“, „Съвременник“, „Нов път“, „Оса“ и други издания. В хумористичните издания той печата сатирични творби с псевдоними, като Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други. През есента на 1907 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски“, следващата година се премества в Историко-филологическия факултет, но следва само две години. Любознателен по природа, научава френски, руски, английски език и превежда автори като Бодлер, Верлен, дори Шекспир.
   В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. През Балканската война е обикновен войник (редник) в Самоков. От септември 1913 г. е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. В началото на Първата световна война сам настоява да бъде изпратен на фронта, макар че не подлежал на мобилизация. В края на януари (29 януари) 1916 г. заминава като доброволец на Македонския фронт, където престоява около осем месеца. През нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в сражение с англичаните. Подпоручик Дебелянов, пада убит в това сражение, на 2 октомври 1916 г., около 10 часа сутринта в боя близо до Горно Караджово (днес Моноклисия), на 29 години и 6 месеца. Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демир Хисар. През 1931 г. по инициатива на литературния кръг „Живо слово“, костите му са пренесени в родната му Копривщица. По-късно скулпторът Иван Лазаров е поканен да направи паметник на поета. При едно от посещенията си в Копривщица, той видял баба Лила Паралеева (изгубила съпруг и син във войните), да седи на прага на портата си - подпряла глава на ръка и унесена в мисли. Това му дало идеята за паметника. Тъй като Лила Паралеева скоро след това починала, скулптора използвал за модел баба Лала Душкова. Скулптурата „Майка“ е поставена на гроба на поета през 1934 г.
   Името на Димчо Дебелянов носи морският нос „Дебелянов“ в Антарктика.