Нашето село е заобиколено от седем хълма, като Рим (или поне като Пловдив). Ние наричаме  хълмовете баири. Всички си имат имена, само най-големият, от север си няма. Така му казваме – Баира. На една тераса на северния баир е разположен селският стадион. На него някога се водеха свирепи футболни битки. Дори ЦСКА е играл приятелска среща с местния футболен отбор. Тук съм съзерцавал най-прекрасните алени залези в живота си. Но това е друга история.

До стадиона има чешма, на която по времето на ТКЗС-то пояха овцете, а когато многобройните корита се напълнеха и тя преливаше, напояваше цяло поле бодили от най-различни видове, разположени в подножието на чешмата. Това бодливо поле беше магарешкия рай. Тук оставяха магаретата да пасат и се търкалят на воля, като връзваха крака на магарето с каишка, свързана чрез дълъг синджир със забит в земята метален кол. Ние децата играехме на стадиона, по баира, в гората по склоновете му, а после тичахме да пием вода от чешмата и се пръскахме с водата от коритата, за да се разхладим. След това обзети от детски авантюризъм (или беладжийски дух) яхвахме по някое магаре и обикаляхме победоносно, представяйки си, че сме най-смелите индианци, яхнали още необяздени мустанги в бодилената прерия.
       От гърба на магарето, над върховете на бодилите, се откриваше чудна гледка към Блатото. Някога е било блато. После го отводнили и започнали да отглеждат огромни дини, зеленчуци, ягоди и царевица. Помня каналите - пълни с риба, но това е нищо в сравнение с онези по-предни години, когато отводнили блатото. Тогава децата ходили с торбички и направо събирали рибата, която оставала в локвите. Баща ми разказваше, че като натоварили един триста килограмов сом на волска кола, опашката му се влачела в прахта по селските улици.

Не знам дали по онова време сомът е успял на нахрани съселяните ми, защото според статистиката от тогава, те са наброявали над четири хиляди и петстотин души. Днес със сигурност обаче един такъв сом може да нахрани всички, защото са останали по-малко от петстотин. Само залезите, наблюдавани от Баира са останали неизменно алени и възхитителни.